Някога българското село беше гнездо на здрав морал, братолюбие, гостоприемство, трудолюбие, скромност, честност, вяра, духовна светлина и нравственост, и мир. Обгърнато от природни красоти, живеещо сред благословен труд и мир, то беше сякаш кътче от предверието на рая и заедно с Църквата приготвяше своите деца за вечния живот, за вечността. Тепърва предстои да осъзнаваме и осмисляме даровете и богатствата, които криеше в себе си незабележимият и невзрачен на пръв поглед български селски бит. Благословен и мирен, докато той съществуваше и страната ни и народът ни бяха живи. Никой не съзнаваше и не мислеше за него, но когато започна да се руши и да изчезва, все повече съзнаваме, че с него си отива нещо много важно и значимо, същностно, че с него се руши държавата, народът се топи, умира, с него сякаш си отива и животът ни.