В защита на образованието

Допреди седем десетилетия образованието започваше с молитва, с Псалтира и Евангелието, тоест с вяра и смирено обръщане към Бога. И след това благословените дела и начинания продължаваха успешно, благополучно, разумно, мъдро през целия живот и така дори до самия край – достоен, увенчан с вяра, надежда, познание за Бога и любов към Христа, очакващи спасението и вечния живот.

 

Приятели, същността на християнската просвета може да се изрази така:

  1. Човекът е същество, което в най-пълна степен и най-реално може да се усъвършенства и да придобие за­вършеност чрез Богочовека.

  2. Усъвършенстването на човека чрез Богочовека става с помощта на евангелските добродетели.

  3. Просветеният човек у всеки друг човек вижда свой безсмъртен брат и вечен събрат.

  4. Всяка човешка дейност ­ философия, наука, зана­яти, земеделие, изкуство, просвета, култура, добива своя­та непреходна ценност, когато се освети и осмисли с Бо­гочовека.

  5. Истинска просветеност се постига със свят живот според Христовото Евангелие.

  6. Светците са най-съвършените просветители; колко­то по-свято живее човек, толкова по-добър възпитател и просветител е той.

  7. Училището е втората половина от сърцето на Бого­човека, а Църквата е първата.

  8. Абсолютният център на всички идеи и дейности е Богочовекът Христос и Неговото богочовешко общество ­ Църквата.

 

ХРИСТИЯНСКАТА ФИЛОСОФИЯ

НА ПРОС­­­ВЕ­­ТА­­ТА

 

Просветата е факт, който в историята на човешкия род свидетелства за едно ­ човекът е несъвършено и половинчато същество. Всички философии, всички религии, всич­ки науки, всички култури свидетелстват за това. Човекът е нещо, което трябва да бъде завършено и усъвършенствано. Поради това главната цел на просветата е да усъвършенства човека. Ала безмилостно се налага въпросът: как да стане това?

Откъдето и да погледнем, човешкото същество е от­ворено към другите същества и светове. В никакъв случай то не е затворената монада на Лайбниц. Със своя живот ­ и физически, и психически ­ човек съзнателно и несъзна­телно, волно и инстинктивно, ала непрестанно вплита себе си в грандиозната тъкан на космическия живот. Просвета­та, ако е истинска, трябва да тръгне от този очевиден факт като от логична основа. А когато в историята на човешкия род търсим съвършения и завършен човек, тогава в съзна­нието ни изниква въпросът: кой е съвършен и завършен човек, кой?

Дали Платон? Поради яркото съзнание за своята несъвършеност и половинчатост Платон се е уподобил на стрела, устремена към горните светове, световете на вечните идеи и идеали. Значи той не е съвършен и завършен човек.

Дали Буда? Но преследван от безмилостно усещане за своите човешки несъвършенства, Буда е пренесъл целия стремеж на човека към съвършенство в отвъдното царство на вечното безчувствие ­ Нирвана. Значи и той не е съ­вършен и завършен човек.

Дали Моисей? Но, преследван от тежките неволи на народа си и от своята безпомощност, Моисей постоянно зове за помощ от небето и горчивината на своето човешко същество заслажда с пророчески видения за бъдещия Ме­сия и Спасител. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Мохамед? Измъчван от кръвожадността на своя пъкъл и от сладострастието на своя рай, Мохамед изтезава тази планета, като с меч и огън осъществява пророческите си сънища, фанатично-възторжено газейки през труповете на неправоверните. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Кант? Измъчван от несъвършенството на човеш­кото същество, Кант е извадил всичко човешко от тесния пашкул на рационалистичния критицизъм, за да го хвърли в бездната на ирационалните “неща в самите себе си” и така го е оставил на милостта или жестокостта на неиз­вестното, непознатото, страшното. Значи и той не е съ­вършен и завършен човек.

Дали Шекспир? Но в своята ненаситна жажда към Съ­вършеното и Завършеното Шекспир е преживявал човеш­кото несъвършенство в безброй демонични трагедии; по­вел човешкото същество към горните светове, той го ос­тавил на тамошните пътища учудено и объркано. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Гьоте? Преживявайки задълбочено драмата на чо­вешкото същество, в която Мефистофел играе главна роля, Гьоте със своя предсмъртен вик: Liсht, mehr Liсht! (“Светлина, повече светлина!”) е показал колко нещастен е напуснал този свят. Значи и той не е съвършен и завър­шен човек.

Дали Толстой? Но в своето постоянно и безпощадно воюване с несъвършенството и незавършеността на човеш­кото същество Толстой е стигнал до такова душевно разстройство, че преди смъртта в непоносима агония на духа е напуснал дома си, с намерението да избяга от самия себе си, от своето тъжно несъвършенство и трагич­на незавършеност. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Ницше? Но усещайки с вулканична сила трагич­ното несъвършенство и непоносимата незавършеност на чо­вешкото същество във всички измерения и реалности на този свят, Ницше в необуздания си стремеж към висшия, съвършен и завършен човек е полудял. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

И така от първия до последния човек ­ тъжна редица от несъвършени и незавършени хора. А сред тях ­ Той, тайнственият и чудесен Богочовек: божествено съвършен и човешки реален. Неговото човешко добро е божествено съвършено и завършено. Неговата човешка любов е бо­жествено съвършена и завършена; също и Неговата прав­да, и Неговата милост, и Неговата вечност, и Неговата кра­сота ­ всичко е човешки реално, но и божествено съвър­шено и завършено. Не се чудете на това: всичко човешко Той е преобразил в Божие, усъвършенствал и завършил с Божието. С една дума, в Него целият човек е божествено усъвършенстван и божествено завършен.

Вие не вярвате? Опитайте да си представите по-съ­вършен Бог от Христос или по-съвършен човек от Него. Няма да успеете. Защото нито индивидуалната, нито колективната човешка мисъл може да си представи по-съвършен Бог от Христос или по-съвършен човек. И изключителното и единствено по рода си във всичко това е, че всички божествени съвършенства в Христос са човешки реални и конкретни. И божествената истина, и божествената любов, и божествената правда, и божествената доброта, и божествената красота в Него присъстват като най-очевидни човешки реалности и земни конкретности. Няма съвършено добро, нито съвършена истина, нито съвършена красота, които човек да не намери въплътени в Неговата личност и осъществени в Неговия живот. Затова Той е този съвършен и завършен човек, когото човешкият род, човешката мисъл, човешкото сърце търсят чрез своите религии, философии, науки, изкуства, култура. Отнесено към просветата, това заключение ще гласи: Христос е идеалният човек, когото човешката просвета търси като своя цел, като свой смисъл, като свой идеал. С Него и от Него ние, хората, знаем какво е истински, идеален човек, съвършен човек. В Него имаме образец, по който всеки може да работи върху себе си, стремейки се да бъде идеално добър, идеално праведен, идеално съвършен и завършен човек. И то без огромни, непреодолими трудности, защото Той на всекиго, който се труди, дава божествени сили, за да може всичко Негово да направи свое ­ и Неговата божествена правда, и Неговата божествена истина, и Неговата божествена любов, и Неговата божествена добрина.

Приятели, ние вече стигнахме до главния въпрос в християнската философия на просветата. Вгледайте се сериозно и обективно във вътрешната архитектоника на християнската просвета ­ и планът, и изграждането, и програмата, и душата, и духът, всичко е евангелско, всичко е богочовешко. Всички нейни ценности са божествени, всичките є методи ­ евангелски. В нея Бог винаги е на първо, а човекът на второ място: човекът живее и мисли, усеща и работи чрез Бога. А това значи: човекът се просвещава чрез Бога. И то не от някакъв абстрактен, трансцендентен, наднебесен, платоново-кантовски бог, но от Бог с непосредствено земна реалност и човешка конкретност, от Бога, Който е станал Човек и в категориите на човешкото ни е дал всичко, което е божествено, безсмъртно, вечно. Поради това от човешкия род само Той, Богочовекът Христос, има правото да изисква от хората божествено съвършенство: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Мат. 5:48). ­ И да постави това божествено съвършенство като цел в живота, като цел на просветата и като цел на културата, като цел на цялостната човешка дейност. Но изисквайки това, Той в същото време дава на хората всички потребни средства и сили, с помощта на които хората могат да осъществят тази цел, да постигнат това божествено съвършенство,

А кои са тези средства и сили? Светите евангелски добродетели ­ вяра и любов, пост и молитва, кротост и смирение, милосърдие и доброта, надежда и търпение, правда и истина. Осъществени, тези добродетели създават свят човек. А това означава съвършен и завършен човек. Такъв човек знае истинския смисъл на света, истинския смисъл на живота, и с цялото си същество работи за осъществяването на поставената цел във всички области на човешката дейност. Изтъкан от светите добродетели, той постоянно черпи безсмъртни сили от вечноживия Богочовек. Затова се усеща безсмъртен и вечен още в този свят; затова и във всеки друг човек вижда безсмъртно и вечно същество. Евангелските добродетели са проводници на божествена светлина; всяка от тях довежда до човека тази свет­лина. Затова светецът сияе, свети и просветлява. Той носи в себе си Светлината на света (Иоан. 8:12); тя му осветя­ва целия свят, и той вижда неговия вечен смисъл и него­вата вечна ценност. Светлината на света в същото време е и Светлина на живота (Иоан. 8:12); тя осветява пътя, който води човека към безсмъртие и живот вечен. В нашия чо­вешки свят светлина и живот са синоними; както са сино­ними тъмнина и смърт.

Просветата е само проекция на светостта, излъчване на светлина; светителят свети и с тази светлина просветява, про-свещава. Просветата по своята същност е обус­ловена от светостта и затова истински просветен всъщ­ност е само светецът. Без светител няма просветител; без святост няма про-света; без просветление няма просве­щение. Светостта е святост чрез божествената светлина. Истинската просветеност не е друго освен излъчване на святост; само светиите са истински просветени. Защото са поели божествената светлина с цялото си същество, осъществявайки евангелските добродетели и с това са от­хвърлили от себе си мрака на греха и тъмнината на поро­ка. Евангелската святост, евангелската праведност живее и диша светлина, излъчва и твори светлина. И светейки, тя в същото време освещава и просвещава. Това ни по­казва и самата етимология на думата “просвета”, която идва от църковнославянската дума “просвещение”, а свет значи светлина и просвета значи просветление.

Да, просвета всъщност означава просветление и то просветление чрез освещение със Светия Дух, с Христовия Дух, като Творец Носител и Подател на святост и светли­на. Поради това, че са осветени и просветени от Духа Светаго, светците са просветители. Затова в съзнанието на християнските народи Църквата и училището са нераздел­ни ­ те съществуват и живеят, и растат заедно, като си помагат взаимно.

Просвета без святост, просвета без освещение от Ду­ха Светаго, просвета без усъвършенстване на човека от Богочовека, просвета без Бог, е измислила Европа в своето хуманистично идолопоклонство. Все едно е дали това идолопоклонство се проявява в обожествяването на папата или в обожествяването на културата, науката, цивилизацията, техниката, политиката, модата. Във всичко това един е главният стремеж ­ и човекът, и обществото, и светът да се устроят без Бога, без Христа. Така и в просветата глав­ното е да се просвети човека и човечеството без Христа Бога. В тази насока хуманистичната просвета си е поставила за цел създаването на нов човек. Планът за този нов човек е класически прост и едноизмерен ­ у новия човек не трябва да присъства Христос, нито нещо Христово. И Европа се е отдала на работа ­ започнала е да прави човек без Бога, общество без Бога, човечество без Бога.

Ренесансът е влял надежда в много сърца. Тъй като папизмът е изсушил европейския човек със своята схолас­тика във философията и с човеконенавистното си йезуитство в етиката, той е изсмукал творческата жизнена сила на европейския човек. Затова като първа потребност се обя­вява обновата на европейския човек в хуманистичния дух на стара Елада, за да се предотврати по този начин неговата смърт. Това може да стане, първо, с отдалечаването на ев­ропейския човек от Христос, и второ, с прекъсването на всички връзки с горните невидими светове.

Появява се Русо: човекът трябва да се върне към при­родата, а всичко, което е над нея, трябва да се отстрани от него; добро е това, което е природно; природният човек е най-добрият човек ­ в това е цялата етика и педагогика на Русо.

Русо е почерпил много от природата и го е пренесъл върху човека. Но възниква въпросът: какво е това, което съставя природата на самия човек? Сетивата, отговаря сенсуалистичната философия в лицето на Лок и Юм. Човекът като сетиво ­ това е истинският човек. Цялата природа на човека се извежда от сетивата и се свежда до сетивата. Като се отнеме онова, което не е потребно на човека, то­гава остават сетивата, които правят човека.

Ала човекът, сведен до сетива, е прекалено примитивно груб, посредствен. Противно на това рационалистическата философия начело с Декарт и Кант предлага нов тип човек. Това е човекът като разум. Човекът преди всичко е рационално същество, разумът прави човека човек, а всичко останало в човека е прекалено второстепенно, за да пре­тендира за главно място в неговото същество.

Пропуснато е най-главното в човека, протестират волунтаристите във философията, които са предвождани от Шопенхауер и Щирнер; човекът не може да бъде сведен нито до сетивата, нито до разума; той не е нито едното, нито другото; той е на първо място воля. Да, човекът като воля, това е същинският, истинският човек ­ това е новият човек.

В търсене на новия човек Европа започва да изследва по-низшите същества и чрез тях да търси човешкия произход. Тя се стреми да създаде по някакъв начин човек без Бога, като се опира на животинския свят. С голяма радост и дори истерия Европа приветства хипотезата, че човекът е произлязъл от маймуната и от други бозайници.

Тогава в мисловния свят на заболялата и тромава Европа се втурва Ницше със своите бури, урагани и земетръси. И с възторга на пророк и пламенен поет той обя­вява на света своето евангелие за свръхчовека. От Шопенхауеровия волунтаризъм и Дарвиновия еволюционализъм той извежда смелото и логично заключение: ако майму­ната е преход към човека, защо човекът да не е преход към свръхчовека? Да, човекът е преход и мост към свръх­човека. Да, човекът е нещо, което трябва да се овладее и превъзмогне: “Какво е маймуната за човека? Смях и жалък срам. Същото трябва да бъде човекът по отношение на свръхчовека: смях и жалък срам”. Свръхчовекът е смисъл на земята и цел на историята. От какво е съставен свръх­човекът? Съставен е от четири главни принципа. Първият е ­ трябва да се убие Бога. “Вие сте висши хора, обръща се Заратустра към учениците си, този Бог е бил ваша най-го­ляма опасност”. Ала не бойте се: “Бог умря” ­ обявява За­ратустра, ­ няма повече опасности за вас, няма повече пречки за появата на свръхчовека. Вторият принцип е ­ не щади ближния; което пада, трябва да се катурне. Третият принцип е ­ в основата на всичко е волята за власт, бе­зогледна и безпощадна воля за власт. Четвъртият принцип гласи ­ всичко е позволено; за свръхчовека няма нито доб­ро, нито зло; той живее отвъд доброто и злото, отвъд ис­тината и заблудата, отвъд съвестта и отговорността.

Приятели, драмата на хуманизма е завършена ­ сът­ворен е новият човек ­ свръхчовекът. От русовския емб­рион хуманистичният човек се е развил до свръхчовека; ре­несансовият човек завършва със свръхчовека.

Ала какво е всъщност свръхчовекът; от какво е съгра­ден? Само от един инстинкт, инстинкта за самосъхранение. Но предствете си, нима е възможно от един инстинкт да се съгради и най-малката буболечка, а камо ли най-сложното същество на земята ­ човека? В целия животински свят, в който има над шестстотин хиляди вида, няма нито една му­шица, която да е изкована само от един гол инстинкт, та макар това и да е инстинктът за самосъхранение. А Ницше провъзгласява един-единствен инстинкт за свръхчовека. От това всъщност следва, че свръхчовекът е нещо по-низше от човека, “подчовек”, а това означава не-човек. Бих казал, че свръхчовекът е най-талантливата карикатура на човека на тази помръкнала звезда.

Което важи за свръхчовека, се отнася и за всички не­гови хуманистични предци. Природният човек на Русо не е нищо друго, освен получовек, защото му е отнето всич­ко, което е над природата. А получовек е същото, каквото е и подчовек, понеже в него безпрепятствено са се развили всички природни злини, макар те и да са ласкани от ху­манистичната просвета.

А Локовият човек като сетивност какъв е? Част от чо­века, провъзгласена за цял човек. А това е вече нов под­човек, ново изчадие на човек. Защото, какво са сетивата без душата? Цигулка с пет струни, ала без цигулар.

А човекът на Кант като разум какво представлява? Частица от човека, обявена за човек. А къде е безкрайният свят на човешките чувства, в които е и нашият рай и на­шият ад ­ нима без тях човекът може да бъде човек? Не, не! И кантовият човек е карикатура на човека.

А човекът на Шопенхауер и Ницше като воля дали по­вече прилича на човек? Къде е тук душата със своята без­крайност, къде е съвестта, къде е състраданието? И нима без всичко това човек може да бъде човек? Ах, и това е карикатура на човека, още една карикатура.

Разгледайте тази хуманистична изложба на нови хора ­ получовек до получовек, подчовек до подчовек, не-чо­век до не-човек, с други думи: карикатура до карикатура. Човече до човече. Нима не забелязвате, че хуманистич­ната европейска просвета е създала малки човечета и с тях е населила Европа. Човече е природният човек, чове­че е човекът като сетивност, човече е човекът като разум, човече е свръхчовекът. У всички тях има нещо уродливо; всички са части и отломки от човека, но го няма целия човек в неговата завършеност и пълнота. Ние присъства­ме на една трагична изложба ­ без Бога и чрез хуманистичната просвета европейският човек е дегенери­рал в човече, в джудже.

Приятели, европейският хуманизъм е изпълнил своята мисия: създал е новия човек, човек без Бог и душа.

Но къде е този нов човек, къде е свръхчовекът? Той не съществува като индивидуална личност, ала съществу­ва като колективна сила, която опустошава Европа чрез ху­манистичната философия, чрез хуманистичната наука, чрез хуманистичната просвета, чрез хуманистичната култура, чрез хуманистичната цивилизация. Така се е родил специфич­ният тип на европейския човек: холбаховският l’homme-machine (човек-машина), homo faber (трудещ се чо­век), homo technicus (човек на техниката). Това изцяло е човек без Бог и без душа. С други думи, безбожен и без­душен човек-робот. А роботът затова е робот, защото не признава нито Бога, нито душата.

Знаете ли кой му подражава в това? Експериментална­та психология Psychologie ohne Seele. Това е европейската наука за душата. Наука за душата, която не признава съ­ществуването на душата! Може ли да има по-голям абсурд? Ала този абсурд е “светая святих”, в която живее нейно божествено величество ­ европейската хуманистична Psychologie ohne Seele!… Пред нея като пред непогрешимо божество се кланят многобройните европейски роботи. Фабрика за роботи, ето в какво се е превърнала Ев­ропа от Ренесанса до днес. А роботът е най-ощетеният тип човек. Който има очи да види, може да види ­ на та­зи планета не е имало по-беден, по-уродлив и по-нечовечен човек от евро­пейския робот. Срам и по­зор, вечен срам и позор за Европа, това е нейният “нов човек”, човек без Бог и душа, човек-робот.

Тъй като е убил Бога и душата в себе си, европейският човек вече няколко десетилетия върши бавно самоубийство. Защото самоубийството е неизменен спътник на богоубийството… Просветата без Бога е въвлякла Европа в такъв мрак, в какъвто нито един континент не е попадал. В този мрак никой никого не разпознава, никой никого не признава за брат…

Приятели, каква е целта на просветата, ако не да просвети човека, да освети всички него­ви бездни и ями и да прогони от него всяка тъмнина. А човек без Бога, без Христа, без тези неугасими светлини как ще раз­пръсне космическия мрак, кой­то от всички страни напира вър­ху него и как ще прогони тъм­нината от себе си? Въпреки всички свои светилници без Бога човекът е само светулка в безконечния мрак на вселената. А неговите наука, филосо­фия, просвета, култура, техника, неговата цивилизация ­ това са мънички свещички, които той пали в тъмнината на зем­ните и космически събития. А какво са тези свещички в без­крайната нощ и пълния мрак на индивидуалните, социални, национални, световни проблеми и събития? Нима вече не са изгаснали, нима над Европа не се е спуснал гъст и тежък мрак, нима не е паднала непроницаема тъмнина?

Чрез доситеевщината тази тъмнина е обхванала доня­къде и нас, православните народи. Защото доситеевщина­та е лекомислена вяра във всесилната хуманистична наука, във всесилната хуманистична просвета, във всесилната ху­манистична култура, във всесилната хуманистична техника, във всесилната хуманистична цивилизация. Под трагичното въздействие на доситеевщината европейската хуманистична просвета е създала у нас конфликт между Църквата и учи­лището, който за нашите народи значи и винаги е означа­вал катастрофа. Под въздействието на доситеевщината и ние започнахме да се механизираме, да се роботизираме.

Има само един начин да избегнем окончателната ка­тастрофа. Кой? Да се приеме християнската просвета във всички училища, от най-нисшето до най-висшето, и във всички просветни, народни и държавни институции, от пър­вата до последната. Единствено православната просвета ос­ветява и просвещава с неугасима светлина, с истинска светлина всички светове ­ и тази светлина е Богочовекът Христос. Нея никаква тъмнина, дори и тъмнината на Евро­па, не може да угаси, нито да я обземе. Тя единствена про­гонва мрака от човека и от обществото, от народа и от държавата. Тя, единствената, истинска светлина, осветява до дъно всеки човек и у всекиго ни открива наш безсмър­тен, наш божествен брат и вечен събрат. Тя е тази, която ни учи, че и проблемът на човека, и проблемът на общес­твото, и проблемът на нацията, и проблемът на човечест­вото могат леко и ясно да се разберат и решат само кога­то и човекът, и обществото, и нацията, и човечеството се поставят в контекста на Богочовека Христос.

Приятели, същността на християнската просвета може да се изрази така:

  1. Човекът е същество, което в най-пълна степен и най-реално може да се усъвършенства и да придобие за­вършеност чрез Богочовека.

  2. Усъвършенстването на човека чрез Богочовека става с помощта на евангелските добродетели.

  3. Просветеният човек у всеки друг човек вижда свой безсмъртен брат и вечен събрат.

  4. Всяка човешка дейност ­ философия, наука, зана­яти, земеделие, изкуство, просвета, култура, добива своя­та непреходна ценност, когато се освети и осмисли с Бо­гочовека.

  5. Истинска просветеност се постига със свят живот според Христовото Евангелие.

  6. Светците са най-съвършените просветители; колко­то по-свято живее човек, толкова по-добър възпитател и просветител е той.

  7. Училището е втората половина от сърцето на Бого­човека, а Църквата е първата.

  8. Абсолютният център на всички идеи и дейности е Богочовекът Христос и Неговото богочовешко общество ­ Църквата.

С това завършвам крат­кия преглед на филосо­фията на православието. Бих желал от всички мис­ли, които сте чули, и от всички чувства, които са ги съпровождали, да оформите в себе си едно убеждение, а именно ­ Православието е съвър­шен, върховен, живоносен принцип и сила на душа­та ни, на историята ни, на народите ни, на нашия човек; то е душа на ду­шата ни, сърце на сърце­то ни, живот на живота ни. Развито, разлистено, раз­цъфнало и оплодено в младите души, това убеж­дение би превърнало Православието в неиз­черпаем извор на всички животворни, творчески сили на нашата народна душа, на на­шето народно сърце, на нашия народен живот, на нашия на­роден прогрес, на нашата народна просвета, на нашата на­родна култура; с една дума, на нашата народна история. Всичко, което е истински велико, безсмъртно и вечно и в историята на народите, и в живота на всеки човек поот­делно, е такова, само защото е въплъщение на Христовия дух. Оставим ли това, ние ще изоставим нашето величие и онова, което ни прави велики, нашето безсмъртие и онова, което ни прави безсмъртни, нашата вечност и онова, което ни прави вечни. А ние ще оставим Христовото, знаете ли кога? Когато ни повлече мътната и тъмна река на евро­пейската хуманистична култура, европейската хуманистич­на просвета, европейската хуманистична цивилизация, ев­ропейската хуманистична религия, европейската хуманис­тична наука; когато ни повлече и отнесе в мъртвото евро­пейско море. В това море не може да живее нищо Хрис­тово. В него постепенно умира душата и сърцето ни, и човекът, и народът. С една дума, умира и отмира всичко, що е Христово. За да не се случи това с нас, днешните потомци на Христовите светии, нужно е всеки от нас да се изпълни с Христовия животворен дух, така че и човекът, и семейството, и обществото, и народът във всички области на живота да работят, творят и живеят с дух Христов.

Извършим ли това, името ни ще стане безсмъртно с бо­жествено безсмъртие и вечно с божествена вечност, ще бъде записано с незаличими букви във вечните летописи на небето и земята, летописи, които молци не могат да повредят, нито разбойници да откраднат и унищожат.

 

Преп. Иустин Попович