Заветът на свети Паисий Хилендарски

Когато четем “Ис­то­рия сла­вя­но­бъл­гар­с­ка” и прос­ле­дя­ва­ме съд­ба­та на бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва и българския на­род, лес­но мо­же да за­бе­ле­жим ед­на за­ко­но­мер­ност.

Дока­то бъл­гар­с­ки­ят цар е уп­рав­ля­вал дър­жа­ва­та със страх Бо­жий и е сле­дял за спаз­ва­не­то на Бо­жия за­кон в нея, стра­на­та ни се е ук­ре­пя­ва­ла и бла­го­ден­с­т­ва­ла.

Та­ка е би­ло по вре­мето на Св. Цар Борис, Цар Симеон Велики, Цар Иван Асен, Цар Петър и др.

Но по времето, ко­га­то сред уп­рав­ля­ва­ща­та арис­ток­ра­ция е има­ло без­за­ко­ние, враж­да, меж­ду­о­со­би­ци, а сред на­ро­да по­ро­ци, на­си­лие и без­пъ­ти­ца, то Бог е изос­та­вял стра­на­та ни и вър­ху нея са връх­ли­та­ли бе­ди, ра­зо­ре­ние, по­роб­ва­не от чуж­ди на­ро­ди.

Све­ти Па­и­сий под­буж­да на­род­нос­т­но­то ни съз­на­ние и каз­ва: “И ние сме би­ли ве­лик на­род и сме има­ли ве­ли­ки ца­ре…”.

Но ко­га е би­ло то­ва?

Ко­га­то ца­ре­те ни са въз­с­та­но­вя­ва­ли дейс­т­ви­е­то на бо­жес­т­ве­ния за­кон в стра­на­та; из­пъл­не­ни­е­то на Бо­жи­и­те за­по­ве­ди; хрис­ти­ян­с­ка­та нрав­с­т­ве­ност и бла­го­чес­тие; със сво­и­те дейс­т­вия са ук­ре­пя­ва­ли Хрис­то­ва­та Цър­к­ва.

То­га­ва Бог е бла­гос­ла­вял стра­на­та ни и тя е про­цъф­тя­ва­ла.

Ук­ре­пя­ва­ла се е ка­то дър­жа­ва и на­род­ност.

То­ва бла­го­по­лу­чие е би­ло в пря­ка за­ви­си­мост от от­но­ше­ни­е­то ни към Бо­га.

В най-но­ва­та ни ис­то­рия ние пре­жи­вях­ме ед­на про­ти­во­полож­на дейс­т­ви­тел­ност.

Пре­ди шест де­се­ти­ле­тия бе­ше нап­ра­вен опит да се съз­да­де об­щес­т­во на спра­вед­ли­вост и прог­рес, но без Бо­га.

Ние съз­на­тел­но от­с­т­ра­них­ме Бо­га от жи­во­та си и жи­вях­ме без Не­го.

След две по­ко­ле­ния на без­ве­рие виж­да­ме ре­зул­та­ти­те:

1) на­род­ност­та ни зас­лаб­на, обез­си­ли се;

2) мла­ди­те хо­ра, ко­и­то са бъ­де­ще и си­ла на стра­на­та, я напус­на­ха;

3) не се съз­да­ват се­мейс­т­ва, не се раж­дат де­ца;

4) уве­ли­чи­ха се бо­лес­ти­те;

5) по­я­ви се прес­тъп­ност, ши­ри се без­н­рав­с­т­ве­ност;

6) има сто­пан­с­ки не­у­да­чи, ра­зо­ре­ние;

7) зе­мя­та и приро­да­та са пов­ре­де­ни от не­ра­зум­на­та чо­веш­ка дей­ност.

Всич­ки из­жи­вя­ва­ме го­ле­ми труд­нос­ти и сме под­ло­же­ни на теж­ко из­пи­та­ние.

Ето как­во ни до­не­се жи­во­тът без Бо­га.

Та­ка из­г­леж­да чо­веш­ки­ят жи­вот, ко­га­то в не­го ня­ма Бо­жие бла­гос­ло­ве­ние.

Оче­вид­но е, че та­зи от­да­ле­че­ност не е по­лез­на за нас и за дър­жа­ва­та ни.

Ако ис­ка­ме жи­во­тът ни да се про­ме­ни и не­ща­та да се поп­ра­вят, ние тряб­ва да се поми­рим с Бо­га и от­но­во да Го по­тър­сим.

Ние не мо­жем да се въз­ро­дим ка­то на­род, ако в нас не ук­реп­не пра­вос­лав­но­то ни са­мо­съз­на­ние.

 

( Из “Кратка история на Зографския манастир”
Изд. 2007 г.)