Сутрин се молим, за да посветим на Бога първите движения на устата и сърцето си, и да не започваме нищо без Божия помощ и благословение. Утринната молитва, като добро семе, е основа на добрите мисли и чувства на християнина през деня. Духовният опит е доказал, че след утринната молитва обикновено в нас настъпва благодатна лекота, бодрост и способност за най-важни, добри и полезни дела, душевно успокоение, присъствие на духа и съсредоточеност в себе си, особена радост и уверена надежда за сполука и успехи в делата ни. За това, че Бог по Своите милости и щедрости ще ни помогне. Когато някой иска да извърши нещо добро и особено важно, нека да стане сутринта бодро и да се помоли от все сърце на Господа Бога. Човек не може да прочете, да помисли и да каже, не може да напише, да посъветва, да реши и да разпореди за каквото и да било тъй, както това може да направи след утринната си молитва, когато в душата се отразява светлината от молитвените думи и, когато светската суета още не е изместила мира и спокойствието от сърцето. Проверете това в личния си опит и ще намерите доказателство за горните думи.
—————————-
Молитвата е разговор на душата с Бога. В нея човек открива пред Бога своето покаяние, сърдечните си желания, немощи, молби и въздишки, благодари Му и Го прославя. Молитвата ни е заповядана: Не се грижете за нищо, но във всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби (Фил. 4:6; Кол. 2:6, 7). И още: Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса. (1 Сол. 5:16-18).
Молитвата е пребиваване и съединяване на човека с Бога, утвърждаване на света, примиряване с Бога, предвкусване на бъдещото блаженство. “За онзи, който истински се моли, молитвата е съд, съдилище и престол на Съдията преди Страшния Съд” – пише преподобни Иоан Лествичник. Тя привлича Божията милост и изпросва прошка за греховете, укрепява в изпитанията и скърбите, укротява гнева, води до духовно преуспяване, просвещава ума, очиства сърцето, освещава всяко дело и целия живот, утешава и развеселява душата, прави я небесно жилище и вместилище на целия свят, на всички, за които тя се моли с любов. В молитвата човекът се уподобява на Ангелите и Светиите.
В молитвата ние предстоим пред Живия Бог, Който чува всяка наша дума и вижда, и знае всяко наше дело и помисъл. Трябва да се смирим, да видим своята окаяност – греховете и повредеността си – и да викаме с цялата си душа: “Господи, помилуй ме!”. А има и друг път към молитвата – когато душата чувства радост, мир, утешение и това поражда плач за греховете, търсене на Бога, Който единствен може да даде и дава утешение и мир. Молим се също на Пресвета Богородица, нашата усърдна застъпница пред Господа, на светите Небесни и Безплътни сили (Архангелите и Ангелите), на всички светии, на нашия Ангел-Пазител, който ни е даден от Бога при Светото ни Кръщение, на светията, чието име носим.
Молитвата и животът са едно и също нещо. Трябва да достигнем до такова духовно устроение, че животът ни да е омолитвен и молитвата – жива. Душата ни да е обърната винаги към Бога – в скръб и радост, във високи моменти и ежедневни грижи.
Молитвата ни учи да бъдем Христови, усвоени на Христа, и ставайки Христови, молитвата ни по-бързо стига до Бога. Ние се уподобяваме на Христос, ако у нас има кротост, смирение, милост, любов, тихост. И още – незлобие, всепрощаване, претърпяване с благодушие на всякакви изпитания, болести и скърби.
Можем да усилим молитвата с пост, покаяние и изповед, с твърда решимост за изправяне на живота си според евангелските заповеди. И така – със съкрушение за греховете и немощите си, с упование на Бога, търпение и постоянство – да се уповаваме на Господа.
Преподобни Марк Подвижник казва: “Всичко, което говорим и вършим без молитва, впоследствие се оказва или погрешно, или вредно и ни изобличава чрез делата ни”.
Молитвите са просителни, когато просим от Бога помощ. Покайни са, когато след някое лошо дело, дума или помисъл молим за прошка. Благодарствени са, когато благодарим и прославяме Бога, след като ни е избавил от беда или сме получили помощ и утеха от Него. Благодарението е славословие на Бога за безкрайната Му милост и безбройните Му благодеяния. Чрез благодарението в душата се възцарява чудно спокойствие и радост, вяра и упование в Бога, грижите и скърбите нямат власт над човешката душа. Такова разположение е много благодатно за молитва. Благодарността към Бога разсейва унинието и тъгата, носи тишина и любов. Трябва да се учим да живеем в дух на непрестанно славословие и благодарност към Бога и да опазваме този дух и мира в себе си. Да славословим Бога за величието на Неговото творение и за безкрайната Му милост. Господи, помилуй! Господи, помогни! Господи, научи ме! Господи, благослови! Благодаря Ти, Господи! Слава на Тебе, Господи! – тези кратки молитвички да бъдат винаги на устата и в сърцето ни, те да определят нашето душевно разположение и чрез тях да опазваме в себе си паметта за Бога.
Постоянствувайте в молитвата, като бодърствате в нея с благодарност (Кол. 4:2) – учи свети апостол Павел. Сутрин и вечер се чете молитвено правило, което е индивидуално за всеки православен християнин и може да съдържа освен утринните и вечерните молитви, поменик, други молитви, канони, акатисти, псалми, поклони. То не трябва да превишава силите на молещия се, нито да бъде несъответстващо лесно и кратко. Личното молитвено правило се определя и извършва със съвета и благословението на духовник.
А през целия ден, каквото и да правим, можем да се молим с кратки молитви, преди всичко с Иисусовата молитва “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния (грешната)!” или “Пресвета Богородице, спаси нас!” Може до обяд да казваме първата, а след това до вечерта – втората.
Преди да наченеш да се молиш, приготви се, и не бъди като човек, който изкушава Господа. (Сир. 18:23) – се казва във ветхозаветната “Книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов”. Да започнем молитвения си труд с внимание към своите помисли и с покайна въздишка към Господа.
Преди да застанем пред Господа, нека се приготвим за молитвата. Можем да прочетем откъс от Светото Евангелие, от Посланията на Апостолите или някое житие, като се опитаме да почувстваме дълбоко Божията любов и милост и своето недостойнство пред Него. Трябва да отхвърлим паметозлобието и осъждането на ближните, както ни е заповядано от Самия Господ: И кога стоите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви. Ако ли вие не прощавате, и Небесният ви Отец няма да прости вам прегрешенията ви (Марк. 11:25, 26). Да помолим от сърце за прошка тези, които сме огорчили, и да се примирим искрено с онези, които са ни огорчили, като се освободим от всички предишни лоши чувства и спомени. Без това благодатта няма да влезе под стряхата на душите ни и няма да можем да просим милост, когато казваме Господнята молитва и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си (Мат. 6:12). Да отхвърлим многогрижието и мислите за суетни неща и да се предадем напълно на Божията воля.
Трябва да имаме несъмнена вяра в Божията милост и в Неговото благо снизхождение. Да се изпълним със съзнание за своята греховност и повреденост, със съкрушение поради немощите и прегрешенията си, със смирение и самоизобличение, без никакво самосъжаление и самооправдание, без леност и униние. Да имаме твърда вяра в Божията любов, която превишава и превъзмогва всичките ни грехове. Молитвата ни трябва да бъде от сърце. Да се молим не само за живите, но и за онези, които са се преставили в Господа. Да се молим не само за себе си и за своите близки, но и за всяка страдаща душа, да благодарим за всяка Божия милост не само към нас и нашите близки, но и към всеки човек. Да се молим за целия свят. Чуждата болка трябва да стане и наша болка и чуждата радост – и наша радост. Молитвата е израз на нашата духовна любов и нека в любовта си се уподобяваме на Христос, всеки според своите сили. Да възлюбим ближния като себе си, да обичаме и онези, които са ни сторили зло, и да се молим за тях – само така ще можем да влезем в Божията любов и в блажения вечен живот. Да стоим на молитва с благоговение – външно и вътрешно. Външно: с наведена глава, неподвижно, с плач в сърцето и въздишки. Вътрешно – със смирение, милост и любов, с търпение и болезнуване. Молитвата ни да бъде поклонение на Господа с дух и с истина, защото Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина (Иоан. 4:24). Да Му принасяме сърце съкрушено и смирено (Пс. 50:19), защото единствената жертва, приемана от Бога от падналото човешко естество, е съкрушението на духа. Само ако човек счита себе си за грешник и се кае за това, молитвата му стига до Бога. Да стоим на молитва пред невидимия Бог, като че Го виждаме, с увереност, че Той ни вижда, че нищо от това, което чувстваме, мислим, говорим или вършим, не е скрито за Него; да помним, че стоим пред пълновластния наш Владика и Съдия, пред Когото няма да се оправдае нито един от живите (Пс. 142:2). Да почувстваме страха Божий – благоговейната боязън да не огорчим с нещо Бога. Молитвата е предстоене на Страшния Божий Съд.
Трябва да се молим не само с думи, но и с ума и сърцето си, и всичко това да бъде в единство – иначе молитвата ни няма да е истинска. Истинската молитва е дар Божий. Бог дава молитва на молещия се. Моли Бог да ти дарува искрена, чиста и неразсеяна молитва.
Молитвата трябва да се извършва с неотстъпно внимание, за да принесе своите плодове – просвещаване на ума и умиление на сърцето, оживяване на душата с живота на Духа. Нека да се самопринуждаваме към внимание при всяка своя молитва, за да ни дарува Бог внимание, което е дар на Божията благодат и което запазва молитвата от разсейване с различни странични помисли и мечтания. Да държим ума си в думите на молитвата и да произнасяме всяка дума с разбиране и съчувствие. Ако умът, поради своята непривикналост към молитвен подвиг, излезе от думите, в които е затворен, да го връщаме отново в тях – и така всеки път. Това, което е прочетено без разбиране и чувство поради отклоняването на мисълта, да прочитаме отново с внимание. Умът е склонен към непостоянство и разсейване, но за усърдието и търпението в подвига Бог може да му дари непоколебимост. За запазване на вниманието по време на молитва много помага бавното и тихо произнасяне на думите на молитвата. Не е достатъчно да се прочетат определен брой молитви1 или да се четат определено време – нужно е да се изживее смисълът на всяка дума. Ако се случи така, че сърцето силно почувства някоя дума или израз, нека да се спрем и да постоим на това място с внимание и чувство. Да не бързаме да продължим четенето. Ако времето не стигне, по-добре да не завършим правилото си, отколкото да нарушим това разположение на душата. Готовите молитви, с които са се молили светите отци, ни учат как и за какво трябва да се молим, но ние трябва да ги преживеем сами, да вложим в тях свой съкровен смисъл. Заедно с тях е добре да се молим със свои думи, в простота, без излишно многословие. Бог знае по-добре от нас от какво се нуждаем.
Молитвеното правило включва и поклони. Те могат да бъдат земни и поясни. Обикновено се извършват (или поне част от тях) в началото на правилото. Те трябва да се правят бавно, с благоговение, с плач и съкрушение на сърцето, с молитвена съсредоточеност на ума. Когато започваме коленопреклоненията, да застанем благоговейно, с мисълта, че предстоим пред Самия Господ, в събраност на ума и чувствата, да ги затваряме в думите на молитвата и да произнасяме бавно, със съкрушено сърце, като се прекръстваме всеки път: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния (грешната)”. След това, без да бързаме, да направим земен поклон – с благоговение и страх Божий, със смиреното чувство на каещ се грешник, сякаш сме в нозете на Самия Господ Иисус Христос. Не трябва да си представяме изображението на Господа, но да имаме живото чувство за това, че стоим пред Него и че Той ни вижда. След поклона да се изправим, като не се разсейваме и не излизаме от молитвеното си разположение, и отново да произнесем тихо и бавно молитвата, с прекръстване и следващ поклон, по описания начин. И да продължим така още време, колкото ни е възможно, като не се грижим за броя на поклоните, а насочим цялото си внимание към качеството на молитвата. Когато се изморим, може да заменим земните поклони с поясни. (Като се упражнява така известно време, молещият се може да определи броя на поклоните, съответстващи на неговите физически сили, и да си установи ежедневно правило, като вземе благословение от (своя) духовник. Мярата на поясните поклони се определя така: при извършването им отпуснатата ръка да може да докосне земята или пода.) След това можем да пристъпим към молитвите от молитвеника (утринни или вечерни, преди сън), да се молим и със свои думи, като правим от време на време поклони за усилване на молитвеното разположение (след всяка молитва или когато почувстваме такава потребност). Да се молим бавно и тихо (или мълчаливо), като затваряме ума си в думите на молитвата и със съчувствие на сърцето към тях. Да не отстъпваме от покайното чувство и да не допускаме самодоволство, тщеславие и осъждане на другите. Нека се стремим да прогонваме всяка празна и вредна мисъл и мечтание. Особено трябва да се пазим от формално и външно изпълняване на правилото. Истинската молитва се извършва с дълбоко покаяние, смирение и болка. Ако имаме желание и сили, освен молитвите можем да четем акатисти (особено към Пресладкия Иисус и Пресвета Богородица), канони, Псалтир и непременно – поменик. Да отделим време за Иисусова молитва – можем да я казваме през целия ден, независимо от това, къде се намираме и с какво се занимаваме. Да се събуждаме и да заспиваме с молитва. Така винаги ще помним Бога и смъртта.
В молитвата нека предаваме смирено себе си на Божията воля и да понасяме търпеливо всичко, което Господ ни изпраща или допуска.
Да не търсим в молитвата високи духовни състояния, а само прошка на греховете си и милост. Във всичко да се уповаваме на Бога, а не на себе си. От нас са само трудът и усърдието, Бог е, Който благотвори, Той дава молитва на молещия се.
За да съхраним молитвеното настроение в душата си, след молитвата трябва да се стараем, доколкото е възможно, да избягваме празнословието и празните мечтания. Да пазим мълчание, за да не се разпилеят плодовете на молитвата. Да предпочитаме разговора с Бога пред разговорите с хората за суетни и неполезни неща.
Молитвата е животът на душата. Бог вижда сърцето ни и чува молитвата ни, където и да сме. Да живеем по Господните заповеди, за да се подготвим духовно за молитвата, и да продължаваме да живеем така, за да опазим плодовете от нея – мирния дух, даруван чрез Божията благодат, благостта, тишината, надеждата и радостта. Да опазваме в себе си безгневието, самоукорението и чистотата на тялото, ума и сърцето. Да изгонваме раздразнителността, леността, укоряването на другите, да не влизаме в спорове и в изследване на Божиите тайни – всичко това ни отдалечава от Бога и убива у нас духа на молитвата. Във всичко да полагаме душата си за Господа и за своите ближни. Когато е нужно, особено в моменти на изпитание или когато е необходимо да се изпроси особена милост, нека да усилим молитвата и да добавим към нея поста и милостинята, тайнството на изповедта и причастяването със Светите Тайни. Защото Той е казал: и Ме призови в скръбен ден; Аз ще те избавя, и ти ще Ме прославиш (Пс. 49:15). Всичко да правим с молитва, дори най-простите и обичайни неща – да се помолим и да направим, да се молим и да вършим.
Нека да се смиряваме и да не търсим награда. Да се молим с молитвата на митаря: Боже, бъди милостив към мене грешника! (Лук. 18:13), който се съкрушава заради греховете си и не търси утешение, а проси единствено милост. Да стоим неотклонно в същия покаен дух. Каквото и да се случва – изкушения, скърби, изпитания, утеснения, лишения, болести или немощ – да не оставяме молитвата. Нека просим от Господа сили да можем да претърпяваме, да търпим и да се молим. Бог в свое време ще ни даде каквото и колкото ни е нужно, ако наистина е добро и нужно за спасението на душата ни.
Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите (Мат. 7:7). Да вярваме в думите на Господа, защото Той е верен.
С молитва да изпросваме Божията помощ и Божието благословение, за да се осветим – и ние самите, и целият ни живот. И да бъде според думите на свети апостол Павел:
Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса. Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло. А Сам Бог на мира да ви освети напълно, и целият ваш дух и душата и тялото да се запази без порок при пришествието на Господа нашего Иисуса Христа. Верен е Оня, Който ви призовава, Който и ще стори това.
Братя, молете се за нас” (1 Сол. 5:16-25).