Това е въпросът, който покойната ми майка ми задаваше понякога. Въпрос, който съм чувал също от неколцина близки приятели, а най-често съм съзирал неизречен в очите на мнозина други.

Право да ви кажа, нямам чак толкова много къщи, но сякаш наистина са повече, отколкото ми трябват. И на мен и на семейството ми. Идват ми в повече и като дерт. Нямам време да ги обикалям, а камо ли да се заседявам в тях.

Когато ги купувах, дори не приличаха вече на къщи. Повечето се поклащаха в предсмъртна агония, а от изкорубените им прозорци навяваше тъгата на забравеното, запуснато и отречено минало. Те знаеха съдбата си, предстоеше им разрушение и заличаване на поколения животи, страсти, радост и мъка, преминали в тях. Сякаш не са били, никога… С тихо и безропотно недоумение гледаха те на забързаното ни ежедневие, на безумното препускане към лъскавата скъпа евтиния.

Преходността на човешките страсти не е новост за тях. Виждали са я в поколенията свои обитатели, една и съща суета сует, само сменяща премяната си от век на век. Така както една старица гледа на повърхностните забавления на младите девойки и недоумява как така пилеят безценното си време, вместо да създават магии от багри и форми на тъкачния стан.

Събаряме ги и сякаш нищо не е било там. Така както събаряме миналото си и започваме отначало, уж на здрава, бетонна основа. Докато прозрем, че новият градеж е привидно здрав, а нещо сякаш му липсва. Уют навярно. И здрави основи.

Но защо все пак толкова ме тегли към тези прегърбени и уморени създания? Дали защото са свидетели на един по-истински живот, подчинен на вековни, проверени от времето нравствени устои? Дали защото храната на бедната софра след уморителния ден е била най-вкусната на света?

Или пък защото пенливото вино от дълбоките им зимници сега не можеш да купиш дори и с много пари? Или защото прекрасните песни, които чуваме днес като откъслечно ехо, някога са огласявали дуварите и чардаците им на воля?

Ще ви кажа защо. Да, заради всичко това, но най-вече защото от старите къщи струи толкова изискано и високо художество, каквото трудно се среща в днешно време. Погледнете ги – някои са били по-големи и богати, други по-малки и дори убоги, но няма да намерите една с една да се повтаря!

Всяка е точно толкова висока или широка, колкото е нужно, нито сантиметър повече, за да се слеят с околния свят в съвършенното единение. И в най-бедната къщичка ще съзрете чардаче, кацнало на най-подходящото място, уютно миндерче, притаено долапче, украсено с простичка уж шарка. Не търсете златни и мраморни украси в тях, не ще ги намерите там. Украсени са с това, което препатилият ни народ е имал наблизо – камък, дърво, и ковано с много любов желязо.

Отде се е взела тази чутовна творческа сила, какви са били тези майстори, та са създали толкова необикновено архитектурно чудо – на къщите, зидовете, сокаците, калдъръмите, манастирските чардаци, църковните тихи дворове? Какви са били ръцете, изтъкали искрящите или приглушени, но неувяхнали и до днес багри по черги, халища, възглавници, фустанели, прескутници, ентерии, месали и сърмени коланчета?

Няма такова друго чудо, братя, като истинската българската къща! Тя е правена така, че когато престъпиш прага й, горестите и тегобите да останат отвън! Тя е правена така, че да украси и съседната къща, а съседната да украси следващата, навързани през зидове, еркери и чардаци, тъй както природата преплита скали, коренища и бързотечни реки в съвършенството на мирозданието!

А нямаше ли да е по-лесно, че и по-евтино, да се сровят и дигнат наново? Съзирал съм и този въпрос неведнъж в очите на кажи-речи всеки, който намине към строежа. Да, по-лесно е, но нали няма да е същото? Нали със стария градеж си отива и духът на майстора и не ще се върне никога вече, колкото и да го викаш?

Но, което си е вярно, вярно е – не е лесно да върнеш блясъка на грохналата стара къща. Но си струва, повярвайте ми! На тези, които ще поемат по този път – а те ще се увеличават – ще кажа, че най-напред се иска мерак. Ама много голям мерак!

Но и само с мерак – не става! Иска се и много търпение, искат се и средства.

Но и с мерак, търпение и пари само не става, братя! Не става, дори и да са неброени, и едното и другото, и третото!

Става само, ако се появи магията между майстора и чорбаджията. А тази магия е като любовта, тя не се случва за ден-два, но и не трае само от ден до пладне. Ако е истинска. Не става без пари, но и не може да се плати само с пари. Не става без прошка, но и не става с работа през куп за грош!

На всички вас, мои майстори-приятели и приятели-майстори, които съживявате моите къщи, подарявам една мисъл на уста Глигор Доюв от Банско, майсторът съградил кулата на прочутата банска черква.

„Каща и пина не се гради за сушина над главата – гради се за сладост на очите и драгост на душата!”

Сполай Ви от сърце! Бъдете живи и здрави и нека Бог наспори домовете Ви с мир и напредък на многая лета!

Амин и наздраве!