… обърнах се към вярата. Но къде се криеш ти, истинска и свята вяра? Не можах да те разпозная във фанатизма, който не беше запечатан с Евангелска кротост; той дишаше разгорещеност и превъзнасяне! Не можах да те разпозная в своеволното учение, отделящо се от Църквата, съставящо своя нова система, суетно и гордо провъзгласяващо откриването на нова, истинска християнска вяра, осемнадесет столетия след въплъщението на Бог Слово. Ах! В какво тежко недоумение плаваше душата ми! Как ужасно се мъчеше тя! Какви вълни на съмнения, раждащи се от недоверчивост към себе си, от недоверчивост към всичко, което шумеше, викаше около мен, от незнание, невиждане на истината, се надигаха срещу нея.
И започнах често, със сълзи, да умолявам Бога да не ме предава в жертва на заблуждението, да ми посочи правия път, по който да мога да насоча към Него невидимото си шествие с ум и сърце. Внезапно ми се явява мисъл… сърцето се хвърля към нея като в обятията на приятел. Тази мисъл ми внушаваше да изуча вярата в източниците – в писанията на светите Отци. “Тяхната святост – ми казваше тя – поръчителства за тяхната вярност: тях избери за свои ръководители.” – Подчинявам се. Намирам начин да получа съчинения на свети Божии угодници; с жажда започвам да ги чета, дълбоко да ги изследвам. След като прочитам едни, се захващам с други, чета, препрочитам, изучавам. Какво ме порази преди всичко в писанията на отците на Православната Църква? – Това е тяхното съгласие, съгласие чудно, величествено. Осемнадесет века, чрез устата им свидетелстват единогласно едно учение, Божествено учение! Когато в ясна есенна нощ гледам към чистото небе, осеяно с безброй звезди, толкова различни по големина, излъчващи една светлина, тогава си казвам: такива са писанията на отците. Когато в летен ден гледам към обширното море, покрито от множество различни плавателни съдове с техните вдигнати платна, подобно на бели лебедови криле, плавателни съдове, носещи се под един вятър, към една цел, към едно пристанище, тогава си казвам: такива са писанията на отците. Когато слушам строен многоброен хор, в който различни гласове в изящна хармония пеят една Божествена песен, тогава си казвам: такива са писанията на отците. Впрочем, какво учение намирам в тях? – Намирам учение, повторено от всички отци, учение, което гласи, че единственият път към спасение е неотклонното следване на наставленията на светите Отци. “Видял ли си – казват те – някого прелъстен от лъжеучение, погинал от неправилен избор на подвиг, знай: той е последвал себе си, своя разум, своето мнение, а не учението на отците”, от което е съставено догматическото и нравствено предание на Църквата. С него тя като с безценно имущество, препитава чедата си.
Тази мисъл е изпратена от Бога, от Когото е всеки добър дар, от Когото е и добрата мисъл – началото на всяко благо. Така твърдят отците, така става ясно от самата същност на нещата. Тази мисъл бе за мен първото пристанище в страната на истината. Тук душата ми намери отдих от вълнението и ветровете. Добра, спасителна мисъл! Мисъл – безценен дар от всеблагия Бог, Който иска всички човеци да се спасят и да достигнат до познание на истината! Тази мисъл стана основният камък за духовното изграждане на моята душа! Тази мисъл стана моята пътеводна звезда! Тя започна постоянно да осветява за мен многотрудния и многоскръбен, тесен, невидим път на ума и сърцето към Бога. – Погледнах към религиозния свят от тази мисъл и видях: причината за всички заблуди се състои в незнанието, в забравянето, в отсъствието на тази мисъл.